Втора година подред пред очите ми се разиграва странна ситуация, горе-долу по едно и също време на годината, а именно началото на лятото. Идва бригада, която да оправя вероятно покрива, или таваните на старите кооперации в центъра и няма как да не забележиш един от членовете и. Това е една мъничка баба, леко прегърбена, с бяла коса, вързана на кокче, с керемидено-червена престилка, която не е кактто би си помислил всеки, примерно чистачка, която да събере боклука след работниците, тя е част, и то солидна част, от тази строителна група. Тя като малко багерче, натоварено с кофи пълни със счупени тухли и чувалчета със строителни отпадъци в двете си закостенели гребла. Тя работи без да спре, цял ден прави курсове до кофата за смет, и не бавно бавно, а почти тичайки. Разказвам тази история със смесени чувства, от една страна с буца заседнала в гърлото, защото това можеше да е моята баба, която да се гърби така, а и не само, тази баба цял живот е работила и вместо да си живее спокойно старините, тя работи на равно с младите момчета, даже бих казала повече от тях и то работа, която не е нито лека, нито приятна. От друга страна в мен се поражда и възхищение, тази баба, вместо да стои по пейките и да се оплаква, че не и стига пенсията се е хванала на работа, колкото и тежка да е тя. Но все пак в главата ми се върти въпросът:"ЗАЩО?", нима възрастните хора не заслужават спокойствие поне на старини. Цял живот се бъхташ, цял живот се опитваш да свържеш двата края, пробваш да събереш пари, за да можеш да оставиш нещо след себе си и на края какво или мизерстваш или си принуден да работиш докато не те прибере господ ли, смъртта ли, по преценка на самия теб, кой точно ще те вземе горе-на небето или долу-в пръстта. А не можете да си представите колко е тъжно лицето на тази баба. За миг се беше спряла да си опъне кръста и ме погледна право в очите, имах чувството, че иска да ми изплаче болката си, но стоически си замълча. Погледахме се няколко секунди, които никога няма да забравя. Това беше един от най-тъжните и най-празните погледи, които съм виждала някога, едновременно будещ съжаление и страхопочетания. Тази жена е възпитавана в духа на комунизма, научена е,че трябва да рабтиш като вол и цял живот това я преследва, същевременно по улиците ходят 1000000 така наречени"кифли", които работят "гадже на еди кой си" или "дъщеря на някой си", за които най-тежкият труд през живота им е бил да си пренесат дамската си чанта, и най-голямата им борба за живот е било тяхното раждане. Те не си дават сметка какво имат, защото са го има ли цял живот и бабата-строител също не разбира какво няма, защото вечно не го е имала...P.S.Много ми се искаше да прикача снимки, но не успях.

В мъничките, обезлюдени селца има стотици такива женици, които от сутрин до вечер не спират да изпълняват своите си "насрещни планове". Просто така са свикнали, не хленчат. А, как се оцелява иначе с 150-180 лева пенсия...