Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2011 17:50 - Екзистенциалната самота при Лермонтов
Автор: allbu Категория: Хоби   
Прочетен: 4229 Коментари: 2 Гласове:
1



 

    В хилядолетната история на човечеството няма подобно творческо дело като това на Лермонтов.  Живот,  мълниеносно кратък, творчество, поразително дълбоко и неповторимо и слово – майсторски използвано във всички литературни жанрове.

    Михайл Лермонтов расте и се възпитава като господарско дете. Но отвъд стените на господарската къща го очаква жесток и безпощаден свят, подтискащ всички желания и наклонности, които са в разрез с установените норми. Той избира да учи във Военното висше училище. Двадесет годишен Лермонтов го завършва с офицерски чин и е зачислен в лейбгвардейския хусарски полк. Но това е само част от външната страна на неговия живот, която никак не показва душевния му свят. Той е изпълнен със страсти и размишления, съмнения и тревоги. И цялото многообразие на своите мисли той изразява в стихове. Тъкмо тогава започва „пътят” на Лермонтов, който може да се нарече не само творчески, но и граждански подвиг. В цялата лирика на Лермонтов силно се откроява фигурата на поета-гражданин. Гражданските мотиви зазвучават може би най – силно в „ Бородино” , посветено на 25 – годишнината от Отечествената война. В него се възхвалява героизмът на народните маси и на поколението, спасило родината от чуждото нашествие:

                         -Да, хората от наше време

                          Юнаци бяха- славно племе;

                            Не сте днес храбреци!

    Не случайно е повторена двукратно тази „критика” към новото поколение. Поетът набляга на срвавнението между онова „славно племе” със сегашното, което не би се борило за страната си с риск за собствения си живот. Лирическият аз сякаш съжалява новото поколение, което не е заслужило уважението на старото.  

След смъртта на Пушкин, заради стиховете, които  му посвещава, Лермонтов е изпратен на заточение в Кавказ. Там той „вижда” живота на народа. Лермонтов започва да усеща себе си като представител на цяло поколение, живеещо в епоха на безправие, и това предизвиква у него необходимост да осмисли неговата горчива и трагична съдба. От романтична приповдигнатост, от тези големи бури в природата и тайни бури на страстите, Лермонтов стига до съвсем други творчески принципи. В тяхната основа заляга реалното виждане за историческото развитие на живота. Лермонтов поема по своя път на поет-гражданин.

       Трудно може да се определи някаква строго определена философска система при Лермонтов, но в основата на неговите виждания безспорно стоят индивидуализмът, гордото самотничество, бунтарството и култът към абсолютната свобода. Може да бъде наречен поет на тревожния философски размисъл и на трагичната печал, поет, който осъжда безразличието на своето поколение без напълно да се разграничава от него.Начинът му за бягство е един- самотата.  

   Две имена в руската литература са неразривно свързани: Пушкин и Лермонтов. Без Пушкин - това е съвършено ясно – Лермонтов би бил невъзможен. Условно може да се смята,че Лермонтов „произлиза” от Пушкин.. Той е негов наследник и продължител. Но творчеството му е самоценно,значимо и е нова степен в художественото развитие на Русия. Възрастовата разлика  между тях е 15 години,които бележат различия не в съдбите на хората,а на поколенията.

    Пушкин расте и се формира като личност и поет в годините на велик национален подем. Отблъснато е Наполеоновото нашествие , а по-късно и  Русия разгромява френските войски в Отечествената война. Реалността за Лермонтов е коренно различна. Неговото израстване е белязано от Декабристкото въстание. След него руския народ трудно се осъзнава и се бори с отчаянието. Голяма част от аристокрацията е заточена в Кавказ. Личната съдба на Лермонтов е не по-малко печална, майка му починала, когато  е на 3 години и той е отгледан от деспотичната си баба Елизавета Арсениева  . Тази лична драма бележи поета завинаги.

     Живота на двамата поети е много различен и това силно се отразява и в техните произведения. Ведрината и позитивизмът при Пушкин са изместени от трагизъма и безверието при Лермонтов. Двамата поети са сравнявани със слънцето и луната, с деня и нощта, поради различията във възгледите, убеждени ята и философските виждания. При Пушкин всичко е „…тьй искрено и нежно…”, докато лирисеският Аз на Лермонтов живее в „мрачния свят на печал и лъжа..”.  При Лермонтов не можем да открием тази пряка откритост на всичко задушевно,  която толкова очарова в поезията на Пушкин. Когато Пушкин говори за себе си, сякаш говори за друг; а когато Лермонтов говори за другиго, се чувства, че мисълта му е в безкрайна далечина и се стреми да се върне към себе си. В дълбочина е заета със себе си и има нужда да се обърне към себе си. Нито у един руски поет няма такава сила на личното съчувствие както при Лермонтов.  

   Лириката на Лермонтов е свободолюбива и бунтарска, но изпълнена с трагизъм, песимизъм и скептичност. Водещият мотив в нея е мотивът за гордия самотник, избрал самотата като спасение от фалшивата съвременна действителност. Той чувства себе си като „затворник” . Загубил е всякаква надежда („Сам съм аз - и без надежда..”). Той се чувства чужд на света около себе си. Затворил се е в собственото си съзнание. Образът на лирическия Аз е твърдо противопоставен на враждебния  свят. Той има нужда да се освободи- „Отворете ми затвора,/дайте ветъл небосклон…” , но същевременно външната реалност му се струва безразлична и студена. Той избира самотата пред това да се слее с равнодушния свят. Сам поема пътя си, зада намери „свобода и покой”. („Тръгвам сам в нощта и в далнината..”). Самотата не е наказание, а избавление. Лирическият герой си задава  безброй въпроси, чиито отговори биха спасили лутащата му се самотна душа. Но да получиш отговор не е така лесно както да зададеш въпрос, макар някой от въпросите да бъдат реторични. Те търсят своята истина. В тях откриваме несигурността на лирическия Аз, какво иска да от живота и от себе си „Що очаквам, що желая аз?”. Той търси себе си, опитва се да разбере кой е, защо е дошъл на света и къде му е мястото.(„….къде съм?Що съм?В кой глух кът съм?...”). Някой въпроси са категорични, а други по скоро реторични: „Нима за чужди край компнее?”. В едни откриваме надежда за положителен отговор: „Не съм ли в дните на изгнание/в Родината забравен аз?”, а други категорично предполагат отрицание : „Но кой ще ви помогне в миг такъв?...”. Но между всички тези въпроси се откроява един. Той сякаш се врязва в съзнанието и макар на практика толкова лесен въпрос- остава без отговор- въпросът „Защо?”.

                                     Що иска!...Под небето ясно

                                     За всеки има днес место,

                                     Но непрестанно и напразно

                                     Враждува алчен той- защо?

Вечният въпрос, зададен от Лермонтов, побира в себе си нещо повече от присъда над войната. Ако го разберем по- широко, ще открием колко безкрайни дълбочини той достига. Могъществото на това „защо?” се е предала на цялата руска литература. И Толостои във „Война и мир” ненапразно говори за Лермонтовия въпрос и смята че не може да го реши целият 19век. Именно това „защо?” бележи завинаги цялата литература и до сега не получава своя отговор.

   Природата силно присъства в поезията на Лермонтов. Тя често олицетворява Аз-ът и неговите душевни преживявания: ”Отдавна самотно аз бродя без цел по земята…”(„Листец”),”Далече на север самотно живее,/бор тъжен на връх оголял.”(„Далече на север”).

  

                                Лист дъбов отлитна от родната вейка далече,

                                Над пусти полета жестока го буря отвлече;

  Още от първите редове на стихотворението „Листец” можем да усетим, че дъбовият лист, не е обикновен. Той е олицетворение на Лермонтовия лиричен аз, който е отделен от род и родина и чувства себе си сам, той съхне „…от жега, студ, и несрети…”. Не може да намери място, на което да почувства покоя и това го убива. Лермонтов не случайно избира именно дъбовия лист за главен герой на своето стихотворение, а с ясната идея, че дъбът е символ на издръжливост, на сила, на мъдрост и твърдост. Отделянето на  листа от него означава, загуба на сигурността, на стабилността. Дъбът може още да се приеме като символ на родословното дърво, а листът като един от членовете на семейството. Това също може да се тъкува като изгубване на устойчивостта и на хармонията, губи се част от цялото, която сама по себе си трудно оцелява.

    Листът намира къде да се подслони:

                         И скитникът сви се до тая топола висока,

                         За малко покой се помоли със мъка дълбока

 Тополата може да се приеме като чужда страна, като чужд град или чужд дом, който изглежда приветлив, красив, но остава студен и неприветен за дъбовия лист: „Върви си, о, скитник!За тебе не искам да зная!”.  Така Лермонтов показва,че стремежът към красивите чужди страни е безсмислен и мисълта, че в тях има нещо по- добро- е грешна. Нито една страна не може да е така гостоприемна както родната и нито един дом не може да приюти истински човек, както бащиния. Колкото и да е летял, каквото и да е видял дъбовият лист, не може да замести дъба, от който се е откъснал. Където и по света да отиде човек- няма да намери място, на което ще се чувства по свободен и щастлив, както в родината. Дори да е бил самотен в нея, да я е чувствал чужда, тя въпреки всичко остава най- приветливото място на земята.

                             Далече на север самотно живее

                                 Бор тъжен на връх оголял.

                            Във сняг като в ризница той е облечен

                                 И дреме снага залюлял.   

                           Сънува той все, че в пустиня далечна,

                                Де огнено слънце кръжи,

                          Сама на скала като огън гореща,

                                Красавица палма тъжи.

     В това стихотворение природните пейзажи са два, коренно различни. От една страна имаме студен зимен пейзаж, който символизира реалността, а от друга топлата пустиня, която е мечтата. Тук отново борът е олицетворение на човека, по конкретно на Лирическия аз, който се чувства сам, за което говори не само конкретното определение „самотно живее”, но и цялостния пейзаж, от който лъха студ и отчуждение. Аз-ът се чувства далечен на действителността и е потънал в мечтите си- за по топла среда, но не природна среда, а човешка, и за една любов, за една жена, олицетворена от „красавица палма”. Той има нужда да избяга от отчуждението на света и го прави, потъвайки в мечтите си. В него живее надеждата, че няма да бъде вечно самотен и някой ден над него ще кръжи „огнено слънце”.

   Самотата при Лермонтов не е нещо наложено, тя е пожелана. Това е самотата на различния. Тя не е породена от факта, че около Лирическият аз липсват хора, а от идеята, че той е самотен, защото не намира своето място.

                      Самотен кораб се белее

                      Далече в синьото море…

                      Нима за чужди край копнее?

                      Нима на чужди бряг ще спре?

                      Вълни играят, вятър свири,

                      А мачта и въже скриптят…

                     Уви, той радости не дири

                     И не от радост е на път.

                     Проблясват водните лазури

                     Под слатото на слънчев зной…

                    А той, метежен търси бури,

                    Като че има в тях покой.

В стихотворението „Кораб” е вложен дълбок и многообразен смисъл и всеки може да вземе от него, това което чувства най- близко до себе си. Корабът символизира човешкия живот, съдбата на човека, който търсейки щастието често не прави друго освен да се отдалечава от него. Мечтите, копнежите по непознатото не винаги съвпадат с истината за него. Но хората имат нужда да се борят за нещо, затова непрестанно си поставят нови цели и се хвърлят в „бурята”, зада достигнат до тях. Но след тази буря идва нова, защото има нова мечта и така от буря на буря, човекът търси щастие, или по скоро търси себе си.  Най-логи ческият извод за смисъла, който може да открием при прочитане на финалното двустишие на стихотворението е "устременост към покой". В него определенията „метежен, търси бури”, биха могли да бъдат разбрани еднозначно като образ, по който или чрез който може да бъде постигнат или придобит покой, като начин, по който може да бъде търсен покой.  Тогава бурята се възприема като безусловна цел и възможност на човешка екзистенция, в която са средоточени изконните, неизразими, неизказуеми стремления на човека, определяни философски като покой, мир, космос. По този начин финалното двустишие утвърждава с категоричност едно-единствено нещо, че търсеното, стремлението, отговорът, пълнотата на това, към което неведомо иска да се определи човекът, понякога назовавано като покой, всъщност е някъде „вътре”, в сърцевината на  бурята и може би единствено там.

    В „Кораб” виждаме разгърната сложността на поетовото светоусещане и световъзприемане. Сложно се преплитат песимизмът и отрицанието с оптимизма и жизнеутвърждаването. Започнато в елегичен тон, стихотворението завършва бодро, с вяра в силното и красиво начало в живота, дори тогава, когато то е твърде неясно и далечно.

                    На север тръгвам в път далечен

                    От чужди слънчеви земи.

                    Казбек,на Изтока страж вечен,

                    Поклон от мене приеми.

Изборът именно на връх Казбек най-вероятно е напълно умишлен. С Казбек са свързани изключително много легенди и предания. На около 3800 м, на върха на 80-метрова скала, е разположен старинният пещерен манастир "Бетлеми". Манастирът бил хранилище на светини и църковно съкровище. С него е свързана и древна легенда,  за един монах, който приютил заблудила се пастирка. Като наказание за грехопадението, по Божията воля, над манастира се издигнал Казбек. Това може да ни наведе на мисълтта, че върхът съвсем не е избран на случаен принцип и че отправянате на Лирическия аз към Казбек не е обикновено заточение. Може би по-скоро е с цел изкупление на греховете, може би той избира пътят на самотата, като най- пряк път към пречистването и към достигането до себе си.

                    Аз моля- нека ден прохладен

                    Прогони зноя затрептял,

                   та да отдъхна безотраден

                   в пустинята на камък бял.

                  Аз моля- буря завилняла

                  Да не връхлита върху мен….

  Лирическият герой се надява да срещне топлота и разбиране там където отива. Природните картини отново са метафорично употребени. ”Зноя” и „бурята” всъщност са хората и отношенията на Лирическия аз с тях. Той се моли да не среща гнева и безразличието им. Извървял  е пътя до тях сам, оставил старото зад гърба си - търси спокойствие. Но макар и тръгнал, устремен към чуждото, надявайки се да намери по- добър живот, той  се връща към „старото”. Срамува се или се страхува от желанието да узнае дали е забравен в родината си или от самата мисъл за миналото. Но какво е човекът без своето минало? Без своята родина и семейство? Как би могъл да ги забрави? Как би могъл да не жадува, когато се завърне някой ден , те да го чакат?

                     Дали ще найда пак обятия?

                    Ще ме посрещнат ли с привет,

                    Ако познаят мойте братя

                    Страдалеца,прокуждан вред? 

В това четристишие отново се засяга темата за самотника „прокуждан вред”, за човекът, който в търсене на себе си е загубил мястото си. Тук се усеща носталгията по близките и по родината, долавя се нуждата на Аз-ът именно от тези, от които се е отделил.

                     …сред хладните могили

                    Ще стъпвам аз по свиден прах

                    На братя благородни.мили,

                    С които младостта делях.

                    О,ако е така!Зли бури,

                    Казбек,над мене развилней!

                    Прахът бездомен по клисури

                    Без съжаление развей!

В последните редове от стихотворението откриваме, че Лирическият герой не желае да се върне в родината си жив, ако там няма кой да го посрещне. Той е бил твърде дълго сам, зада понесе да се завърне  и  да не го чака никой и нищо. Защото какво е едно дърво без корени, един човек без близки- само труп, който не оставя след себе си нищо друго освен прах, който се разпилява. Защото колкото и самотен да е човек, колкото и различен да се чувства от другите, той не може да остане сам завинаги. Рано или късно той напуска изолацията си и без близките хора, той не струва нищо. Именно за желанието да напусне единачеството говори Лирическият аз в стихотворението „Сам излязох на поле широко”:

                         

                            От живота нищо не желая

                            И за миналото не скърбя-

                           Мир и воля искам да позная-

                           Всичко да забравя- да заспя.

                           Но не с тоя сън гробовен, тежки

                           Аз желал бих да заспя в прахът,

                           А с остатък още чувства жежки

                          И с гърди- да дишат и туптят.

   Тук Лирическият герой се намира в противоборство. Той не може да се реши какво иска- да забрави за миналото и за всичко друго и просто да заспи в покоя, или напротив- да умре изгарян от чувста. Може би точно това противоречие го тласка към самотата. Той тръгва сам в тишината, осветен от звездите, зада търси отговори, зада разбере себе си и желанията си.

                          Та ноще да слушам, като пее

                         Славей с глас любовен върху мен

                         И как сладко листи шумолее

                         Над главата ми дъбът стар, зелен.

В последното четиристишие отново се появява образът на дъба като символ на сила, на могъщество, на стабилност. Точно от тези неща има нужда Лирическият аз. Има нужда не просто да потъне в покоя, а да открие хармонията и сигурността. Та няма ли нужда от това всеки един човек?

       Лермонтовият лирически субект избира самотата, защото не открива своето място в света, който го заобикаля. Той търси себе си, вглъбява се в себе си, търси връзката между него и Вселената, между него и Бог-а, между него и природата. Опитва се да открие какво иска от живота  и от себе си. Това търсене той провежда на вътрешно ниво. То е изпълнено с безброй въпроси и неспирни борби между добро-зло, ангел- демон, Бог- човек, земя- небе, реалност- илюзия… Лирическият аз на Лермонтов избира да направи това търсене сам.

      Почувствал от ранни години в себе си силата на гения, Лермонтов я приема само като право, но не и  като задължение. Той смята, че гениалността му го е упълномощила да изисква от хората и от Бога всичко, което пожелае, без да се нагърбва с нищо спрямо тях. Религиозното чувство, често заспива у Лермонтов, заспива, но никога не умира и когато се пробужда, се бори силно с демонизма му . То не е изчезвало и тогава, когато е оставяло злото да победи, просто е приемало странна форма. Той сякаш е обиден лично на Бога. Това си проличава в цялото му творчество, което може да се нарече- изпълнено с фатализъм.

  Философската антитезата земя- небе е силно засегната в поетичния свят на ранния Лермонтов. Небето се приема като абсолютно съвършенство, а земята олицетворява нелогичния, устроен от Бога свят. Тяхното противоборство поражда неразрешимата дилема в душата на Лиричния субект:”желаем да вкусим небесна любов, / а земния свят ни е скъп…”. Раят и небето носят земни черти при Лермонтов, разликата е в това,че те са лишени от несъвършенствата на земния свят.

     Макар често личният избор на Лермонтовия лиричен аз да води към екзистенциалната самота, той непрестава да живее с мисълта, че някъде някой го очаква. Този някой ще го спаси от самотата. Надеждата, че някъде има душа, която го разбира изпълва със смисъл самотния живот на Аз-ът:

                   …сама на скала огън гореща

                   Красавица палма тъжи.                                                                  

      В тази „палма” лирическият герой открива и своя противоположност, и своя сродна душа. Тя е напълно различна- красива, крехка, растяща обгърната от топлина, а той е силен, груб и могъщ, живеещ във вечна зима, но има нещо, което ги свързва- самотата. Тя ги прави така близки и така еднакви, защото само един самотник, може да разбере самотника.

        …хубавица черноока

        Бди далече в самота.

       Харен кон в полето тича,

      Волен, без юзда, самичък…

В „Затворник” главният персонаж също мечтае, че някъде като него самотни го чакат любима жена и красив  кон. Надеждата, че това е истина му помага да оцелее. Очакването да бъде свободен и да бъде обичан му дава сила да продължи.

   Лермонтов може да се възприеме като една от най – ярките изяви на руската художествена реч. У него тя блести с ослепителна сила и не блести самоцелно . Стиховете и прозата на Лермонтов се отличават с голяма философска и психологическа дълбочина . Там съвременността се преплита с вечните въпроси, съпътствали човека през цялото му хилядолетно духовно развитие . Лермонтов съпреживява и поетически осмисля съдбата на своя съвременник в неразривната и връзка с проблемите на човешкото битие изобщо .

 Творчеството на Лермонтов е безспорен феномен. То е поразително по дълбочина на истиността, по яснота на прозрението, по всеобхватност на трудноразбираемата съвременност, по магичност на словото- майсторски използвано във всички литературни жанрове.





Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. raders - Спомням си няколко негови стиха на ...
26.01.2011 18:07
Спомням си няколко негови стиха на руски, потвърждаващи тезата:

" На жизни я своей узнал печат проклятия
и холодно закрыл обятья
для чувствь и щастия земли"

и още:

"Я рано начал; кончу ране.
Мой ум не много сувершит.
В душу моей как в океане
безброй надеждь, разбитый грузь лежит."

Привет. Хубаво е, че си се сетила за Лермонтов. Някога ми беше любимец. :)
цитирай
2. allbu - Na men i sega mi e lubimec :) A i nai...
27.01.2011 18:25
Na men i sega mi e lubimec :) A i nai-malkoto mi izkara 6-ca :) haha. Az si q izkarax,no toi me podtikna :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: allbu
Категория: Други
Прочетен: 30721
Постинги: 21
Коментари: 12
Гласове: 25
Архив
Календар
«  Октомври, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031