....Сесия-дума , от която ме побиват тръпки. Всяка е все по-плашеща, и си казвам айде да мине и тази и остава малко , после пак да мине и тази и остава малко и това малко всъщност никога не е толкова малко, колкто изглежда. Пак съм в предсесиина депресия, не ми се яде, не ми спи, не ми се говори с хората, особено с тези, които не са в сесия, защото те не могат да ме разберат. Боли ме глава от седмици, пиша курсови работи, по-точно ги започвам и все не мога да ги завърша пак на принципа още малко остава , още малко и сякаш все съм на 3-тата страница и ми остават още 20. И изведнъж ще дойде крайния срок и на мен пак ще ми остава още малко и това малко ще го пиша цяла нощ, зада мога да го предам в последния момент. И имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг, от който няма измъкване. Уж всяка година си мисля:" айде тая да мине и другата е лесна-изпитите са по-малко и са на по-познат материял"- и изведнъж.....БУМ...Върху главата ми се стоварва още една ужасна година и отново съм пред ужасяващата мисъл, че няма да взема някой изпит и ще се налага да ходя септември пак, което значи цяло лято учене, а след поправките в 1-ви курс си забраних да се провалям и за момента удържам положението....Но този семестър не знам. Пак съм ужасена от материяла, от преподавателите, от учебниците, всеки ден сядам да уча нещо, което би трябвало да ми е познато, но в "тухлите" е получило такива дефиниции и такъв различен облик, че се чудя:"Абе къде съм била цяла година, уж бях на упражнения, защо това го нямаше там". И така.. Сесиина депресия...Всяко нещо ме дразни и ме побърква, мисля само за това, дали ще успея  да науча и този път и ще се измъкна ли без поправки...Непосредствено преди и по време на сесия се чувствам все едно съм полудяла, ходя по улиците, разминавам се с хората, изгубвам се в тълпите, забравям къде отивам, забравям си телефона, ключовете, забравям себе си. Колкото и да се опитвам да игнорирам мисълта за сесията-тя изплува отново и отново. И пак си казвам издръж още малко да мине тази сесия и другите 2 ще са леки-но и тоя семестър уж трябваше да е лек, а не е...И какво ще свършат сесиите и после идва Големият изпит-държавният,представям си преди него в какво състояние ще бъда...И след евентуалното му взимане какво- нова сесия, И пак се започва  този път магистърска...И пак още малко и така цял живот- не че някой ме кара да уча. Но като си помисля да спра се виждам на 50 години как се замислям какво съм аз и какво постигнах-"..нищо и  не успях,защото не учих..."Е,да знам,че не винаги ученето е гаранция за успех, но поне ще знам, че съм опитала да направя нещо с живота си...Казват, че човек цял живот се учи и е така, искаме или не... И аз продължавам-все пак ми остава още малко...