Спомени...Толкова много...навсякъде! Вървя по улицата и се блъскам в тях, сякаш ме преследват. Не може да се опише чувството, което ме обгръща, когато ме връхлетят. Сякаш изтръпвам от глава до пети, грабват ме и като торнадо ме отнасят назад към миналото... Но спомените рядко идват сами, обикновено са придружавани от купища въпроси : "Бяха ли щастлива, или бях нещастна? Защо се усмихвам? В какво се превърнах? Защо ми липсва и защо си спомням? Дали не сгреших? Имаше ли смисъл?" Отговорите на тези въпроси рядко имат еднозначен отговор и за жалост никак не ми помагат, дори напротив,объркват ме още повече! И се въртя в един непрекъснат кръг.
  И пак излизам от нас, тръгвам по улицата и хоп- спомен, след него още един и още един,и още един - в един момент главата ми е на ръба да се пръсне и тогава...... Спирам. Крещя на ум - на себе си. Забранявам си да мисля, опитвам се да се разсея, обаждам се по телефона, разговарям, за миг съм по-спокойна, после затварям. Оглеждам се, изтръпвам, усмихвам се, бъркам в джоба си, поглеждам телефона, набирам наизустен номер.Чакам сигнал.Няма такъв. Телефонът е сменен. Погледът се пълни с влага. Гледам надясно(там няма спомени). После се обръщам на ляво и "туп" заковава ме поглед. Отвръщам глава...Продължавам напред. Тялото ми трепери, а не усещам студ. Чувам си името. Познат глас. Не се обръщам. Някой ме хваща за ръката. Спирам. Страх ме е да се обърна. Вцепенена съм. Усещам две длани върху себе си. Свличам се. Паднах, но ме задържа една прегръдка. Помня я. Най-топлата прегръдка. Аз я създадох. Нямаше да я има, ако не бях аз. Прегръща с Две ръце, не с една... Отварям очи... няма никого, сама съм. Подхлъзнала съм се на леда и съм паднала. Всичко е било само в мислите ми... Изправям се и продължавам пътя си. Както винаги- само напред, стъпвайки върху спомени... Но ако ги нямах,щях да съм друг човек.  
  Спомени... задушават ме и в същото време ми дават криле...
 
P.S. NO ONE LIKE YOU...